Във формиращата сцена, която се случва в средата на филма „Икономът”, дело на режисьора Лий Даниелс, на публиката са представени картини с две напълно различни събития, които се смята, че се разиграват по едно и също време.

Драматичното действие ни е предоставено чрез прескачане от едното събитие към другото, акцентирайки върху контраста между тези две на пръв поглед противоположни последователности.

Първата сцена е изпълнено с разкош и величие: елегантно облечени, на средна възраст, чернокожи прислужници и икономи подготвят масата за изискана вечеря с шампанско. Всичко това е предназначено за екстравагантно събиране (на бели дипломати) в Белия дом.

Коренно различно е второто събитие, изпълнено с терор и ужас: група млади, предимно чернокожи студенти-радикали взимат участие в мирни демонстрации. В същото време са нападнати от Ку Клус Клан.

Режисьорският подход да представи тези две събития заедно не е просто за драматичен ефект, а по-скоро е ясен начин за разкриване на основната бариера между поколенията и идеологиите, която формира разказът.

Според логиката на филма, мъжете и жените, които тихо мият чиниите в Белия дом, са също толкова важни за оформянето на представата ни за движението за граждански права, колкото и младите революционери от Юга.

За някои този аргумент може да изглежда преувеличен, за други това е едно провокативно предложение. Основният замисъл на филма „Икономът” е да промени начина, по който прислужниците от този период изглеждат във въображението на хората. Вместо в духа на класическите холивудски традиции, които представят чернокожите икономи като слуги, чиято единствена цел е да помогнат за моралната просветеност на белите, Даниелс ни среща със Сесил Гейнс – трудолюбив, семеен човек, чието подчинение е форма на „тих” протест.

Базиран на живота на бившия иконом в Белия дом Юджийн Алън, работил там над 30 години, през които се сменят 8 президенти, Гейнс е описан нито като аполитичен, нито пък влиза в ролята на някакъв невиждан герой. Вместо това е представен като многоизмерно „човешко същество”, правейки най-доброто, за да изхранва семейството си, да поддържа работата си и да живее с достойнство.

В друга важна сцена от филма един от героите подготвя Гейнс за живота му като иконом, като подробно му обяснява необходимостта да поддържа „две лица” – приятелското, незаплашително лице, което трябва да показва в обществото на „белите”, както и по-човечното лице, което трябва да носи „у дома” в присъствието на други чернокожи. Гейнс ясно осъзнава, че се намира в Белия дом, но не е част от него.

Накратко, филмът на Лий Даниелс е затрогващ, многоизмерен и на места магичен, дело на един режисьор, който все още се бори със стандартните представи на Холивуд за направа на кино.

В главната роля е брилянтният Форест Уитакър, чиято игра предизвика международни овации от страна на критиците, макар самият филм да не последва съдбата му. До момента Уитакър е най-спряганото име за следващите „Оскари”.

Изпълнението на Уитакър е придружено от рядката филмова поява на Опра Уинфри, която изпълнява ролята на Глория, съпругата на Сесил, имаща склонността да дави мъката си в алкохол.

Опра Уинфри

Заедно с тези две величия може да видите и Лени Кравиц, Марая Кери, Ванеса Редгрейв и Куба Гудинг Джуниър.