Дизайн, архитектура и предсмъртни желания

Кенди Чанг е американски дизайнер, архитект и творец. Талантливата мадама има безброй идейни проекти, с които цели преобразяване и одухотворяване на градската среда и атмосфера. Before I Die е може би най-интересната й концепция. През 2011-та Кенди монтира специална черна дъска на стената на изоставена къща в Ню Орлиънс. После моли хората да напишат върху дъската онова, което биха искали да направят преди смъртта си. Така, по стените на порутената постройка се появяват хиляди мечти и желания. Проектът е много успешен и малко по-късно е повторен в още редица страни по света, а сега и в България, благодарение на Caché Atelie. 

Caché Atelie е съвсем нов проект, зад който стоят младите архитекти Мила и Цветомир. Досега от лабораторията им за архитектура и дизайн излязоха няколко запомнящи се проекти, сред които обаче се отличи най-вече „Преди да умра”. Същият беше част от осмото издание на Нощта на музеите и галериите в Пловдив.

В рамките на най-оживената нощ в годината стотици пловдивчани записаха предсмъртните си желания върху дъска, изготвената от Caché Atelie специално за проекта на американката Кенди Чанг. Реализацията на идеята бе наистина много успешна и показа, че занапред често ще чуваме благозвучното име на идейната лаборатория на Мила и Цветомир.

Наскоро пък талантливите архитекти се включиха в инициативата на сдружение „Трансформатори” „Театър на улицата” за изрисуването на 51 електро-табла по улица „Г. С. Раковски” в столицата.

Имах удоволствието да се срещна виртуално с двамата и да си поговорим повече за изкуството, дизайна и архитектурата.

Ще ни разкажете ли малко повече за себе си – кой се крие зад името Caché Atelie?

Ние сме Мила и Цветомир – на 26 години сме и сме архитекти. Работим предимно в сферата на  интериорния дизайн, но реално се занимаваме с доста други дейности и проекти, които можем да съберем под названието „дизайн”. От там възникна идеята да създадем Caché Аtelile – имахме нужда от име, което да е събирателно на всички дейности, без да се съсредоточава в една определена сфера.

Лаборатория за архитектура и дизайн – самоопределението ви говори само за работата ви. И все пак: какви точно експерименти /ще/се случват?

Целта ни винаги е била да мислим извън рамките на конвенционалните решения. Не се ограничаваме в неписаните правила на работата си. Напротив – опитваме се целево да ги интерпретираме и моделираме. Независимо дали става въпрос за сграда, интериор или социален проект. Експериментираме смело като вярваме, че се раждат изненадващи резултати, които са много по-интересни от познатите до болка неща.

Зад гърба си вече имате едно доста сериозно участие – включихте се в осмото издание на Нощта на музеите и галериите в Пловдив. Всъщност, вие доведохте в България глобалния проект на Кенди Чанг. Разкажете ни малко повече за това как протече цялостната подготовка на събитието.

Искахме да участваме в Нощта на музеите не само като посетители, както винаги досега, но и като хора, които представят идете си. Винаги сме вярвали, че един проект е интересен за хората, когато могат да се включат в него, а не просто да го разгледат и да отминат. В този ред на мисли,  на Кенди Чанг бе изплетен от тази ни любима интерактивност. Стори ни се много подходящ за събитието и се заехме с изграждането му. Интересното в случая е, че проектът е уникален по характера си. Той не е обвързан с място или личност – може да се реализира на 10 места от 10 различни хора по едно и също време. Изградихме стената в Пловдив изцяло по наш  дизайн, създадохме специален кирилизиран шрифт и сайт за нея. Дадохме основата. От там нататък пловдивчани сами помогнаха на проекта да изживее няколко чудесни дни в града им.

Какви са тенденциите в „предсмъртните” желания на пловдивчани?

Честно казано, не очаквахме проектът да събуди такъв интерес, но явно хората вече са все по-отворени към подобни инициативи и искат да бъдат чути. За три дни на стената бяха записани почти 2000 желания, като тя се превърна в своеобразно огледало на обществото в момента. Тенденциите са насочени в няколко посоки, като основният определящ фактор се оказва възрастта. Реално, можем да разделим желанията в 4 основни групи.

1. Тинейджъри – „Преди да умра искам да карам BMW 6”;

2. 20-30 години – “Преди да умра искам да спра да искам”;

3. 30-40 години –  „ Преди да умра искам да имам деца”;

4. 40 + години – „Преди да умра искам децата ми да са щастливи.”

Цитираме само по едно желание като събирателно. Прочетохме доста шантави, шеговити и сериозни неща. Можем да обобщим като двете най-често срещани тези: „Преди да умра искам да ОБИЧАМ” и „Преди да умра искам да обиколя света”, но горещо препоръчваме да посетите iskamda.eu и сами да прочете нещата там.

Участието ви в Нощта на музеите обаче не се изчерпваше само с проекта на Кенди Чанг. В кооперация с детска  парти агенция „Джули Марули”, доставихте истинска сапунена радост на децата от Пловдив. Като цяло, и двата ви проекта успяха да създадат една специфична мечтателност в Нощта. Може ли това да се нарече показателно за цялостния ви стил или с, други думи, какво да очакваме от вас в бъдеще?

Опитваме се работите ни винаги да са в тази мечтателно-шеговита насока. Твърде много проблеми имат всички в ежедневието си. Ако с проектите си успеем да накараме някой да спре и да се усмихне поне за миг – то това е бил успешен експеримент. Наред с това, се опитваме да засягаме проблеми, които ни вълнуват, и да даваме насока за решението им. Обществените пространства са сериозен недостатък в градовете ни. С нещата, които правим, се опитваме да покажем другото възможно лице на тези места и да провокираме положителна промяна в посока съживяването и оползотворяването им.

И двамата сте архитекти по професия, но досегашните ви проекти са главно в сферата на дизайна и изкуството. Кажете ми: какво смятате за шокиращия еклектичен образ на българския град, в който се преплитат множество архитектурни линии, повечето съвършено лишени от усет към „изкуството” /във всеки възможен смисъл/?

Ситуацията тук е сериозна. Неконтролируемият строителен бум от изминалите години обезобрази градовете ни с жълти и розови кооперации на килограм. Местата, на които живеем, са точен образ на ценностите на обществото ни. Докато си хвърляме фасовете на улицата и бетонираме градинки, за да си направим паркоместа, нещата няма да се променят. Хората трябва да осъзнаят нуждата от промяна и, в лицето на инвеститори и ползватели, да имат по-високи и стриктни изисквания. Донякъде кризата в строителството от последните няколко години наложи по-качествени и обмислени решения. Колкото до еклектиката – тя носи и своята чаровност, стига да се оползотвори. Отново ще се върнем към обществените пространства. Стихийното им унищожаване и усвояване ще се окаже пагубно за лицата на градовете ни, защото характерът на едно населено място идва точно от малките места – не от лъскавите офис сгради или пътните детелини. Ако успеем да подобрим общото, ще си създадем култура и към частното. Пътят е тръгнал стремглаво надолу, но надежда все още има. Ние се опитваме да се борим за нея.

Заедно с Мартин Бакърджиев участвахте с авторски проект в архитектурния конкурс за   Тогава се случи нещо уникално за българския пост/соц контекст, а именно това, че гражданското съзнание, изразило се чрез протест, спаси сградата.

Вашият проект  бе един от избраните пет победители в конкурса. За какво бъдеще на киното мечтаете? И  мислите ли, че въпросното бъдеще е реално осъществимо или по-скоро ще остане поредната пловдивска /анти-/утопия?

Наистина, случаят с кино „Космос” е прецедент. Това, че хората успяха да се обединят около една идея и да извоюват победа, е като лъч светлина в тунела. Надяваме се киното да продължи да съществува в сегашната си форма. С проекта си допълнихме функцията му с открити изложбени части и малко площадно пространство. Пловдив има нужда от място, където да се прожектира качествено кино, както и отворено и алтернативно пространство за представяне на изкуство под всякаква форма, разграничено от галерии, концертни зали и музеи. За момента такова средище липса. Идеята ни е кино „Космос” да се превърне в своеобразен културен център от отворен тип. Искрено се надяваме да грешим, но бъдещето на киното едва ли ще продължи в тази насока. Готови сме да помогнем с каквото можем, за да продължим борбата за мястото, защото алтернативата, която се предлага, е просто поредното доказателство за късогледството на определени хора, от които, за съжаление, зависят важни въпроси.

Според мен, Caché Atelie е един страхотен проект! От Cultro с голяма радост ще чакаме следващите ви идеи и искрено ви пожелаваме успех.

Едно последно питане: когато започнахте, имаше ли нещо специално, което си поставихте като цел? Сега, 12 месеца след началото, как изглеждат нещата – постижими ли са целите или са се променили посоките?

Никога не сме си поставяли определена цел или насока. Искаме само да споделим идеите и вижданията си. Срещали сме съпротива, но това никога не ни е отказвало. Продължаваме напред под една или друга форма да експериментираме с нас, с другите, с всичко и тайно вярваме, че хората ще започнат да си задават сами правилните въпроси.