На гости на: Елиза

Бас хващаме, че вече сте виждали вълшебните плетени кукли на Елиза. А ако все пак не сте, само след няколко реда разстояние ще ви запознаем с тях, както и с нейната винаги усмихната създателка.

Фабриката на Лизи за ръчно изработени нещица е отворена 24 часа в денонощието, a там, уверяваме ви, творческият процес никога не спира. Лесно ли е да се плете на една кука, как се раждат идеите, за детството и за въображението… За всички тези неща и за много други си поговорорихме с талантливата Елиза в следващото интервю:

***

Здравей, Лизи! Как започна твоята хендмейд история: на една, на две куки или на стойка на глава? Разбрахме, че си имала трудности в началото. 

Здравейте! Започна на една кука, но не правилната, ха-ха-ха. Стойката на глава за сега е недоизследвано поле за мен (пребих се веднъж, опитвайки се, от тогава си стоя на крак/а), но ме предизвиквате сериозно …

Погледнато най-общо, аз винаги съм се занимавала с хендмейд под една или друга форма – като дете си правех лъкове с дядо ми; хартиени кукли със сестра ми; разкрасявах куклите си Барби, добавяйки им коса или нещо друго (на една бях пришила от собствената си, подстригана коса); в училище учех рисуване и там правехме неща от глина и гипс; имам и опит с кожените и плетени гривни, но плетенето прерасна в нещо повече от хоби.

Научих се да плета от видео в интернет. Вдъхнових се от репортаж по телевизията за майка, която вплита камъчетата на дъщеря си в кукли със сърца. Търсейки информация за нея, намерих случайно плетена кукла на Coraline (много харесвам филмчето „Coraline“) с инструкции как да си я изплетем на английски. Проблемът беше, че аз нямах идея как се плете. Явно съм изглеждала много ентусиазирана, защото веднага ми връчиха кука и някаква си прежда, които имаше налични в къщата. След цяла вечер опити да следвам стъпките на жената от клипа, резултатът беше нещо картофоподобно и няколко мазола (оказа се, че куката, която ми бяха дали, е от тези за плетене на две куки). Естествено, това не ме отказа (имам навика да се вманиачавам, когато искам да разбера логиката на нещо). На другата сутрин приятелят ми излезе от къщи при -11 градуса, за да обикаля града за правилната кука и нужната ми прежда. Когато вече ги имах, прекарах дни наред, правейки само това (не бях излизала, не бях се ресала, пренасяха ми и изнасяха храна, а около мен беше пълен хаос от прежда и силиконова вата… пълна лудост – точно бях завършила университета и имах много свободно време в скуката), разбрах логиката и изплетох дузина неща.

Как решаваш в какво ще се превърне преждата – по собствена идея ли работиш или по поръчка?

В началото имах някои гурута в плетенето, които си следвах и пресъздавах кукли по техни модели. После създадох блога си и започнах да пиша и правя собствени модели. Сега изпълнявам поръчки, но създавам куклите по свой начин. Всяка от тях е уникална. Онзи ден за първи път имах задачата да изплета две еднакви кукли и беше трудно за мен, но се справих чудесно!

Казваш, че никога не се отказваш, а какво става, когато ти свърши преждата? А настроението?

Ха, когато ми свърши преждата, отивам до магазина. Когато ми свърши настроението, идва паниката. Малко различно е, когато работиш по поръчка – имаш срок, крадеш си време… лудница е. Аз работя на пълен работен ден като журналист във framar.bg, единственото време, което имам, е след работа. Понякога вечерям с околните и плета, „гледам” филм със семейството си и плета, полуспя и плета – не съм добра компания в тия моменти. Случвало се е да плета до 2- 3 през нощта, на сутринта да си пия кафето, докато плета, след това изпращам поръчката и отивам на работа, а човекът до мен разчиства хаоса, който съм му завещала – да, в подобни моменти настроението липсва, но, повярвайте, когато малкият клиент е доволен (а той винаги е доволен), всяка една такава лудост си заслужава. И за да разберете колко съм луда наистина, ще ви кажа, че се е случвало да плета на плажа, в кола, в автобус, във влак, в заведение, докато си пия бирата, на земята, на пътека за йога, на коледна трапеза…

Вярвала ли си, че някога ще имаш хоби, в което да се влюбиш толкова много? А вярваш ли, че хобито ти може да се превърне в постоянна работа?

Ха, какво да кажа, всичко, което правя, е мой израз. Понеже съм от семейство, в което има художници, аз се усещам продължение на тази традиция в друга форма. Тук обаче има нещо особено – когато хобито е и работа, настъпват моменти, в които трябва да се насилиш. Това невинаги ми харесва, но имам силна воля и семейство и приятели, които ме поощряват да преминавам през тези моменти. За момента не мисля, че бих го превърнала в постоянна работа, просто защото обичам да съм сред хора и да общувам, а когато плета съм погълната само от това и се изолирам психически.

Извън света на плетените кукли, с какво друго се занимаваш? Какво обичаш да правиш?

Ами аз съм философ по професия, но работя като журналист. Като такава през голяма част от времето си се ровя из всевъзможна информация и пиша – обичам да го правя. Практикувам йога у дома всяка сутрин. Обичам да пътувам. Обичам да ходя по рок концерти (вече съм обиколила поне 30) – последният, на който бях, беше „Brit Floyd“ в София, а билетите купих с парите от плетките – едно от най-магичните изживявания в моя живот!

Каква е най-високата летва, която си си поставяла в плетенето на една кука до този момент? И, всъщност, има ли проект, към който изпитваш страхопочитание и все още се колебаеш да започнеш?

Знаете ли, летвите някак идват естествено и с времето си. Аз имам реална самооценка и не се изхвърлям, когато не съм вътрешно подготвена за нещо, но си поставям малки летви с всяка поръчка и надграждам себе си всеки ден във всичко. Обичам да си правя лични предизвикателства, да се уча и вдъхновявам през цялото време.

Може би една добра летва, която минах тази година, е участието ми в Световната изложба за плетени играчки в Ню Йорк, която отвори врати на 12 декември и все още продължава до края на март. За изложбата разбрах миналата година (сега тя се провежда за втори път) и тогава ми изглеждаше недостижимо, тази година аз съм част от нея. В нея участват 144 артиста от 32 държави, а регламентът беше всеки да представя културата си с играчка. Аз представям България с кукер и плетена народна мома. Самото участие беше летва, защото трябваше поетапно да минавам препятствия около него – имаше регламенти, доста бюрокрация, определена бройка и срок за изпращане (моите играчки са 10 на брой).

Пожелай ни нещо за финал ;)

Наскоро прочетох книга на Том Робинс, в която си харесах думите: „Никога не е късно да имаш щастливо детство”. Там той посочваше термина „неотения*” като стремежа на човек да остане вечно млад. Човекът, твърдеше Робинс, бил единственият бозайник, който запазва способността си да играе (игривостта си) цял живот и това го поставя на върха на еволюцията. Харесва ми! Пожелавам на себе си и на вас щастливо детство и игрив поглед към живота – през цялото време!

*”Неотения” означава да останеш млад… Хората са най-висшите млекопитаещи (макар че и за делфините може да се каже същото), просто защото рядко порастват. Такива черти на поведението като любопитство към света, гъвкавост на реакцията и  игривост, практически са присъщи на всички млади млекопитаещи, но обикновено при всички, освен при хората, те бързо изчезват с настъпването на зрелостта. Човечеството е прогресирало (когато е прогресирало), не защото е било трезво, отговорно и предпазливо, а защото е било игриво, бунтовно и незряло.” (Том Робинс)