Само още няколко дни ни делят от първия 042 ФЕСТ – фестивал за дигитални изкуства в Стара Загора. Наред с изложбата, в която ще се включат млади и изключително интересни артисти, ще се проведе и лекция на проф. Петер Цанев на тема съвременно изкуство.

Петер Цанев е професор по психология на изкуството и история на художественото образование в Националната художествена академия в София. Освен това е и доктор по изкуствознание. Наред с богатата си академична кариера, той самият е и артист, имащ зад гърба си множество участия в България и чужбина.

Cultro имаше удоволствието да се срещне с професор Цанев някъде из дебрите на виртуалното пространство и да си поговори с него за участието му в 042 ФЕСТ, за съвременното изкуство като цяло, за дигиталното в частност, за живота и всичко останало.

Ако сме събудили интереса ви, не пропускайте лекцията му, която ще се проведе на 27 септември след официалното откриване на изложбата в Библиотека „Захарий Княжески“.

***

Пред старозагорската публика ще изнесете лекция-въведение в съвременното изкуство. Предполагам, че е трудна задача предвид това колко много може да се говори по темата. От къде ще започнете?

Ще започна от противоречията, които откривам днес в съвременното изкуство. Аз самият харесвам да слушам силно полемични лекции и затова също се опитвам да правя подобни.

Последните двадесет години са много интензивни откъм културни и политически промени у нас. Как се отразиха те в съвременното изкуство, то как прекрачи прага на демокрацията и надскочи соцреализма?

Перспективите на глобалната арт сцена, както и „сянката”на тази глобална арт сцена повлияха решително върху развитието на съвременното изкуство в България. Моето лично мнение е, че занимаващите се със съвременно изкуство в България преоткриха големите  естетически, политически и психологически потенциали на „настоящето”, превръщайки осъзнаването и преживяването на това „настояще”  в най-ефективната и актуална арт медиа.

Как вие като изкуствовед и артист възприемате новите медии и дигиталните технологии в изкуството?  

Новите дигитални технологии зададоха нова рамка на изкуството като вид комуникативна система.  Вярвам, че именно те отключиха този нов много силен интерес към сетивното и към изследването на различни непознати аспекти от света на човешките емоции.

А от гледна точка на психологията? Има ли проблем на идентичността във времето на виртуални реалности?

Въпросите за виртуалната реалност създават в областта на изкуството много интересно напрежение между начините, чрез които днес художниците се опитват да описват границите на идеалното (т.е. непредставимото), хиперреалното (т.е. въображаемото или това, което събужда нашата перцептивност и зарежда с илюзии за достъпност нашите желания) и реалното (т.е. това, което е най-силно свързано с илюзиите за познаваемост).

Какво е мястото на дигиталното изкуство на арт сцената в България? Програмата „Дигитални изкуства“ в НХА даде голям тласък, според мен. И все пак, медийното изкуство се е етаблирало открай време, докато в България като че ли все още е новост, която понякога трудно се възприема. Или може би бъркам?

Магистърската програма Дигитални изкуства и Международният фестивал за дигитални изкуства в Националната художествена академия станаха своеобразен център на този вид изкуство в България. Възхищавам се на енергията и волята на професор Светослав Кокалов  за реализирането на този труден и дългосрочен проект. Мисля, че Международният дигитален  фестивал, който се състоя за четвърти път през есента на 2013 година, наистина се получи на много високо европейско равнище.

В една друга отворена лекция преди време споменахте, че от много години сте се отказали от живописта. Скоро след това говорих с друг артист от Вашето поколение, който сподели напълно същото. Защо е този отказ от живописта? Не е актуална?

По-скоро се отказах да правя живопис в полето, заемано от живописта.  Преди повече от десет години, малко като доктрина, определих за себе си това като „форма на представяне на живопис, без живопис, в полето заемано от живописта”.  Става дума за действия, които не са живопис, но не могат да бъдат разбрани и усетени извън живописта. Бих казал, че става дума за изкуство, което е свързано с живописта само на авторефлексивно ниво, като идея и спомен за живописта, но не и като буквални живописни действия, т.е. не и като повторение на живописта като живопис.

 А що се отнася до публиката – как възприема съвременното (и дигиталното) изкуство? Имате ли наблюдения върху разликата в нагласите на публиката в София, Стара Загора, Пловдив и т.н.?

Зрителят днес представлява най-голямата загадка в сферата на изкуството. Харесвам формулировката на Франческо Бонами, според когото изкуството на 21 век навлезе в нова фаза, която той нарече „диктатура на зрителя”. Изкуството в момента живее в специални „музейни пространства” и „музейни моменти”, които създават особеното усещане, че са свободни по специален начин. Италианският философ Марио Перниола определя това състояние като „енигма ефект”. Публиката търси и намира изкуството в места, които създават илюзията, че са свободни и не могат да бъдат притежавани от никого. Това е вълнуващо и аз мисля, че в този смисъл публиката в Стара Загора, Пловдив или София е по-скоро уникален психологически момент, отколкото географско място или постоянна градска локация. По особен начин днес всичко е в ръцете на публиката. За хората на изкуството ще става все по-важен въпросът  кой създава зрителя и как се конструира зрителят като структура от възприятия и преживявания.